Той беше бял. Почти прозрачен. Като призрак с платинени коси и бледи устни.

      Толкова беше бял, че дори сам повярва, че когато поиска може да стане напълно невидим. Така се криеше от кървавите сълзи на майка си и от сивия гняв на баща си. Докато един ден бялото му сърце не издържа повече и той избра да се изгуби в мрака веднъж - завинаги.

      Скрит в теменужените сенки на града той се усети още по-бял, още по-безтегловен, още по-малко обичан. Накрая от него останаха само алените му очи, проникващи отвъд сивото на душатаи виждащи скритото. Може би затова го отбягваха, сякаш беше отражение.

      Скрит в теменужените сенки на града го открих и аз. И там, където другите виждаха очи на демон, аз съзрях лице на ангел. Там, където другите усещаха страх и се отдръпваха назад, аз намирах едни малко, свито на кълбо, плачещо бяло дете. А после му дарих от снежната си кръв и оцветих сърцето му в алени пламъци. Отидох си усмихната.

      Явяват се веднъж на сто години...белите гарвани. Крехки души, дошли на този свят, за да съберат цялата черна мъка в душата си и после да отлетят.

...Хората никога не познават ангелите.